Кратък преглед на "Тълкуване на сънищата" на Зигмунд Фройд - Част 2

Явно съдържание и латентни мисли в съня

„Схващането за съновния елемент се свежда до това, че той не е съществен, а замества нещо друго, неизвестно на сънувалия го.“ (Фройд, Лекции за въведение в психоанализата, 2013)

Целта на техниката на свободните асоциации е да предизвика заместители на елементите на съня, чрез които да се отгатне неизвестното – несъзнавано.  Според Фройд сънят е изопачен заместител на нещо несъзнавано, което е успяло да достигне съзнанието по време на спането. Задачата на тълкуването е да открие какво точно е несъзнаваното желание, предизвикало съня. Той въвежда три важни правила при тълкувано:

1. Да не се обръща внимание на това, което сънят привидно говори. (това е така поради така наречената "работа на съня", чиято основна цел е да "замаскира" несъзнаваното желание, както ще видим по-късно);

2. Работата по тълкуването да се сведе до свободни асоциации на всеки елемент от съня без в тях да се търси нищо подходящо или смислено, от гледна точка на съзнанието;

3. Да се изчака докато скритото съдържание се покаже от само себе си. (тълкуването на съня не е предвидим процес, понякога може да е необходима повече от една сесия, за да се стигне до желанието. Друг път сънят, може да има все по-ясен смисъл с напредване на терапевтичната работа).

Така става съвсем ясно, че няма значение дали сънят е добре запомнен, точно разказан или изопачен. С други думи техниката за тълкуване, би следвало да работи основавайки се на това, което човек си спомня за съня. 

Както споменах по-рано много често при свободното асоцииране хрумванията на човека са съпроводени с мисли като: „не това не е така“, „това изглежда няма нищо общо“, „прекалено е нелепо“, „това е съвсем маловажно“. Дългогодишното анализиране на сънища от Фройд показва, че именно тези хрумвания са най-важните, а описаните мисли са "гласът" на цензурата, която се опитва да "отхвърли" съня и да го върне там от където той е произлязъл. Казано с други думи работата по тълкуване на сънищата изисква преодоляването на някаква съпротива. По време на тълкуването се оказва, че на пътя непрекъснато се появяват препятствия, пречещи да се достигне до несъзнаваното желание продуцирало съня. Въпреки всичко, понякога целта на тълкуването може да се постигне само от няколко хрумвания, а друг път това да отнеме много време.

Фройд въвежда два термина за това което сънят разказва от гледна точка на неговото съдържание:

1. Манифестирано или явно съдържание на съня – това, което сънувалия разказва.

2. Скрито или латентно съдържание на съня – това към, което се стреми тълкуването.

Съществуват четири типа взаимоотношения между двата типа съдържание на съня. Първият случай на отношение е когато явният елемент се съдържа в латентните мисли, но само като малка частица от тях. Примерът, който Фройд дава за това е следния: като дете една жена често сънувала, че Господ има на главата си островръха книжна шапка. По време на тълкуването жената казва, че когато е била малка са и казвали, че Господ е всезнаещ и всевиждащ. От друга страна, по време на вечеря са и слагали книжна шапка, защото непрекъснато гледала в чиниите на братята и сестрите си. За съчетанието в съня си жената сама казва, че той може да означава само, че и тя вижда и знае всичко като Господ.

Друг тип отношение е, когато явното е не толкова изопачаване на латентното, а по-скоро негово изображение, което се опира на сходство в звученето на думите. Този тип сънищата са подобни на вицовете, в които една дума приема друго значение от жаргонния език или така известната ни „игра на думи“. Това е така нареченото сгъстяване. Пример за това са сънищата, за които после разказваме "и нали това беше някакъв непознат за мен човек, но аз знаех, че е брат ми" или "беше особен образ, който в началото беше майка ми, после баща ми, а накрая се оказа баба ми". Фройд смята, че в описаните ситуации образите се преплитат поради някаква обща характеристика, която лицата (в случаят, тъй като това може да се случи с местоживеене и др.) имат.

Третият вид отношение е заместването на мисли и думи със зрителни образи. Това е един доста често използван метод от работата на съня както ще видим малко по-късно.

Четвъртият вид отношение е символното изобразяване, на което ще се спрем малко по-долу в текста отделно, разглеждайки някои символи от значение за тълкуването на сънища. 

Като обобщение на тази част можем да кажем, че работата по тълкуване на съня е, чрез метода на свободните асоциации, елементите на явното - разказано, съдържание на съня, да се свържат с несъзнателните желания, породили този сън. 

katte

Използвана литература:

1. Фройд, З. (1993). Тълкуване на сънищата. София: Евразия.

2. Фройд, З. (2013). Лекции за въведение в психоанализата. ИК "Колибри".

Този текст е защитен от действащите български и международни закони за авторско право. Изключителните права са собственост на Катерина Казашка.

Съдържание на текста e изключителна собственост на Катерина Казашка, освен в частите, където изрично е посочен друг автор или източник.

Публикуването, копирането и преразказването на каквато и да е част от текста без да се упомене автора или без изричното писмено разрешение на автора е абсолютно забранено и наказуемо от закона. За да получите разрешение, моля свържете се с мен. 

Всяко неразрешено използване представлява нарушение.

Кратък преглед на "Тълкуване на сънищата" на Зигмунд Фройд - Част 1

В няколко от следващите публикации ще представя кратко резюме на теорията за тълкуване на сънищата на Зигмунд Фройд в един относително достъпен вид. 

„Тълкуване на сънищата“ е първият и смятан за един от най-значимите трудове на Зигмунд Фройд, като според него именно издаването на тази книга, слага началото на психоаналитичната школа. Преди да опише собственото си разбиране, виждане и открития за сънищата, Форйд прави обстоен преглед на разбиранията за смисъла на сънищата по негово време, както и поглед назад във времето. В следващата част той описва теорията си, позовавайки се на анализ на личните си сънища и на такива, разказани му от негови пациенти. Именно в тази книга, Фройд за пръв път говори за несъзнавано, изместване, цензура, свободни асоциации и други елементи, върху  които и до днес се опират множество терапевтични школи – ако не всички.

По-късно в „Лекции за въведение в психоанализата“ Фройд разкрива техниката на работа, като започва от грешките, минава през  тълкуването на сънищата и завършва с неврозите, твърдейки, че тази последователност е най-добра за разбирането на неврозите.

Сънят – биологично обусловен или душевна дейност

Едно от първите неща върху, които акцентира автора, е това дали сънищата са предимно следствие от телесен дразнител или единствено душевна дейност. Голяма част от учените по негово време са вярвали, че сънищата са резултат от телесни дразнители възникващи по време на спане (физиологичните нужди, будилници, шумове и др). 

Според Фройд целта на спането от биологична гледна точка е почивката на организма, а психологическия аспект на спането е прекъсването на интереса към света.  Фройд смята, че дори езикът доказва тази идея и тук, както и за тълкуването на сънищата и тяхното разбиране, той се спира върху естествено възникналите в разговорния език фрази. Пример за прекъсване на интереса към света е: „остави ме на спокойствие, защото искам да спя“, това, според автора показва, че хората имат желание да се откъснат от света и да заспят – да си починат. Тъй като сънят е необходим от биологична гледна точка, а психоаналитично казано първо е бил прекъснат интереса към света е вероятно да се допусне, че основата работа на съня ще е да бъде опазено спането.  Казано с други думи, съня е реакция на психиката към физиологичните и психичните процеси, с цел продължаване на спането.

Това, че сънищата биват преписани предимно на душевния живот, а на не на външната стимулация, се вижда лесно от твърде голямата разлика в съновиденията при един и същи външен дразнител, които са изложени в „Тълкуване на сънищата“. Един от примерите, на които се спира автора са три съня разказани от Хилдебрант (Hildebrandt, 1875) чиито край винаги е свързан със звъна на будилник. Няма да спирам подробно на описанието на сънищата, но важния елемент е именно, че всички са прекъснати от звъна на будилник. Както отбелязва Фройд, ако съня следваше само телесни дразнители, би следвало всеки път, будилникът да бъде представен от едно и също нещо в съня. В описаните сънища репрезентацията на будилника е различна, тоест по-скоро звъна на будилника се вписва във вече протичащия сън. Или както самия Фройд казва „Сънят не разпознава будилника, той изобщо не се появява в него, - а замества звъна му с друг. Сънят тълкува дразненето, което прекъсва спането, но го тълкува всеки път по различен начин.“ (Фройд, Лекции за въведение в психоанализата, 2013). Фройд иска да покаже, че причината за съня е отвъд физичния дразнител, тъй като той се появява след като вече сънят е започнал. Дразнителят, будилник в този случай, се появява там намествайки се във вече функциониращия сън.

В настоящия текст няма да се спирам на работата на съня като телесен дразнител, нещо доказано във времето. По-важно от психоаналитична гледна точка е да стане ясно, че целта на съня е да продължи спането, т.е да се справи с дразнителя независимо дали той е психичен или биологичен, така че сънуващия да не се събуди.

Първото, за което ще говорим е техниката за тълкуване.

Техники на тълкуване

За да има смисъл тълкуването на сън трябва да приемем, че сънищата са резултат от психичните дразнители. Разбира се ние вече знаем, че дори когато нещо възниква като част от телесен дразнител, то просто се вмъква от психиката във вече създадения сън.

В случай, че имаме колебания дали сънувалият си спомня сънят или не, приемаме че това, което ни разказва е абсолютно достатъчно и не се интересуваме дали е забравил или променил нещо. Това е така, защото важното е това, което е останало като спомен и то е материалът, с който се работи независимо дали изглежда логично, свързано и смислено. Ако в съня е добавен елемент, това също е показателно за смисъла на съня.

За да бъде разтълкуван един сън, е необходимо да се приложи така наречената техника на свободните асоциации (обяснена е в края на текста). Това се обяснява с факта, че според Фройд значението на съня е известно на сънувалия го независимо, че той не го знае или не може да си го спомни. Техниката на свободните асоциации позволява, психоаналитикът заедно с пациентът да върви по пътища, оформени от психичния живот на пациента, чиито указателни табели са елементите от съня. Крайната точка на тези пътища и следователно на тълкуването е разкриване на смисъла на съня, т.е кой е психичния дразнител, който смущава спането.

Първоначално тълкуването започва с въпроси насочени към смисъла на съня според сънувалия го, какъв би могъл да е произхода на съновидението, какви интереси засяга и др. Важно е да се отбележи, че в случай на поява на обяснение е задължително да се приеме първото дадено обяснение, колкото и несвързано да звучи то.  Според автора тази техника не е много добра - разглеждането на съня като цяло. Той смята, че съновидението е съставено от отделни значими елементи. Затова е по-добре да бъде разглеждан по този начин, а чак на края да се направи обобщение, ако такова е възможно. По-късно ще стане ясно, че сънищата като цяло може да са резултат от няколко различни, но свързани по между си латентни мисли. Поради, което ако има възпроизвеждане на свободни асоциации и сънят се разглежда цял, не е лесно да се определи към кой елемент точно са насочени асоциациите.

Ако по време на тълкуването, сънувалия твърди , че няма никакви идеи трябва да се настоява и да бъде уверяван, че все пак нещо трябва да му хрумне. Техниката на тълкуването е свързана с това, че анализиращия трябва да настоява докато в един момент на анализираният му дойде някаква идея. Обикновено първите идеи са свързани с това, какво е продуцирало този сън. Според Фройд най-често това е събитие или случка от предходния ден, която е направила силно впечатление на сънуващия. Може да бъде спомен от нещо, което се е случило в минал етап от живота. Всичко това, може да накара човек да се върне назад във времето до момент, който е много отдалечен от настоящата ситуация.

На кратко - техниката за тълкуване на сънищата е чрез анализа да се достигне до първопричината за възникване на съня. Според Фройд сънищата представят конфликти (психични дразнители) от несъзнаваното, по един приемлив начин. Именно това, дава възможност на човек да продължи със спането си, тъй като ако конфликтът се разгърне в реалния си мащаб по време на спането, човекът би се събудил, което ще прекъсне почивката на организма. 

Тълкуване на сънищата се използва в психоанализата, защото се смята, че сънищата възникващи по време на психоаналитични процес и тяхното тълкуване ще осветли работата на психоаналитика с пациента, т.е ще подпомогне тяхната работа за разрешаване на поставените от клиента проблеми.

Със следващите публикации ще опиша отделните елементи на съня и тяхното разбиране.

Свободни асоциации

Това представлява техника, при която пациентът свободно започва да говори по зададен компонент, като е насърчаван да казва всичко, което му дойде на ум. Важно е да се каже, че трябва да бъдат споделяни дори  нещата, които звучат глупаво, несвързани с темата или „срамни“. Човек може да си мисли, че  свободното асоцииране е случайно, но според Фройд то винаги е строго детерминирано от важни вътрешни нагласи.

Авторът ни казва, че ефектът на свободното асоцииране е доказан от школата на Вунт чрез така наречения асоциативен експеримент, в който се използват думи дразнители и се изследва реакцията. При сънищата тази думата дразнител е заменена от нещо, което също произхожда от душевния живот – сънят.

katte

Използвана литература:

1. Фройд, З. (1993). Тълкуване на сънищата. София: Евразия.

2. Фройд, З. (2013). Лекции за въведение в психоанализата. ИК "Колибри".

Този текст е защитен от действащите български и международни закони за авторско право. Изключителните права са собственост на Катерина Казашка.

Съдържание на текста e изключителна собственост на Катерина Казашка, освен в частите, където изрично е посочен друг автор или източник.

Публикуването, копирането и преразказването на каквато и да е част от текста без да се упомене автора или без изричното писмено разрешение на автора е абсолютно забранено и наказуемо от закона. За да получите разрешение, моля свържете се с мен. 

Всяко неразрешено използване представлява нарушение.

1

На баба ми Йовка

Смисъл – „Логическо съдържание, значение на дума, израз, текст.“ или „Стойност, оправдание, основание; цел, изгода.“. Това е тълкованието на думата смисъл.

Пътувам във влака. С любимия човек седим в края на последния вагон и наблюдаваме как релсите с бясна скорост, метър след метър изчезват зад нас. На това ме научи баща ми, когато бях около шест годишна и си бях наранила гърлото, така че дълго време плюех кръв. Налагаше се да пътуваме за Сливен, родния град на баба ми, и в моето страдание, той ми показа как релсите се вият зад влака. Сега ситуацията е по-различна. На тридесет и две се връщам със семейството си, след като придружихме баба ми за последно. Разказвам за онзи ден, когато пътувахме, а спомените свързани с нея препускат дори по-бързо през ума ми. Картини и образи се надбягват без дори да имат ясна посока или цел. Мисля си, каква метафора са влака и релсите за живота. Говорим си. И в живота е така – пътуваш във влака на собственото си тяло, спираш на места, чакаш да премината други влакове. Понякога линиите се пресичат, а друг път вървят дълго време успоредно. Минаваш тунели и възвишения. Понякога е тъмно, а друг път слънцето изгаря очите ти. Релсите се нижат зад гърба ти и дават по-общ образ на картината, която е била тогава, докато си минавал от там. Само машиниста вижда какво има, а всички останали се наслаждават или уморяват, или дори страдат от пътуването.

И живота е като пътуване. Отиваш някъде, преживяваш нещо и когато то свърши си даваш сметка какво е било. Често хората с явно неразбиране или страх си мислят, че обиколката на поредния град ще продължи цяла вечност. И тогава най-неочаквано се качваш на влака и тръгваш отново по пътя. Думите на майка ми кънтят в главата ми „мислех, че ще продължи вечно“. Смъртта е трудна тема. Всички знаем, че зад една гара,завой или мост, тя неминуемо ни очаква. Тя е нашия последен посрещач, мястото където ще останем за винаги. Когато обаче се сблъскваме с нея, сякаш изведнъж завесата се вдига и се сблъскваме с друг свят. Онзи свят, където малките драми и различия би трябвало да загубят своя смисъл. Още си спомням от кончината на баща ми думите на попа, според които в крайна сметка и богат и беден, и учен и неук в пръст ще се превърнат. Няма да говоря сега за добро и лошо, но в такъв един момент си задавам въпросът „кое е наистина лошо в обичайния човешки живот.“. Да лъжеш, да говориш или да си предател. Ние всички имаме своите добри и не до там добри страни. Но искрено вярвам, че в душата си хората са добри. Живота и идеята, че сме безсмъртни, която сякаш витае като защитен ореол около нас, ни кара да се сърдим, мислим и обиждаме за неща, на които всички ние сме способни. Какво е грешка и какво е да си прав? Кое е важно?

Дните минават, а спомените свързани с баба ми създават сякаш паралелна реалност от отминало време. Но там не е само тя. Там сме всички ние – нейните деца, внуци и правнуци. Нашите приятели и учители. Всички онези влакове и релси, които сме срещали и губили във време, в което и тя беше тук. Трудно е да разграничиш дали страданието е за човека или за времето прекарано с него, или дори само за едно отминало време. Човешкото съзнание има способността да забравя лошото и да мисли отминалите времена, за добри времена. И слава Богу. Защото в противен случай, цялото пътуване щеше да се превърне в ужасно преживяване от мръсните тоалетни, скърцащи вагони и мрънкащи хора.

Сега си давам сметка, че сбогуването с един човек – една вселена, е сбогуване с възможността, „доброто старо време“ да се завърне. Разбира се, всеки си дава сметка, че това време е отдавна загубено, поради това, че влакът му преди много време е отпътувал от тази спирка. Но това е като да си тръгнеш от Рим. Самолета отлита, но едва когато загубиш града от погледа си, разбираш че ваканцията е вече приключила. Отишла си е възможността, да кажеш сбогом и прощавай.

Всяка смърт е свързана с въпроси за смисълът. Кой е той, какво е и на къде ме води. За мен речника казва: или намери собствена логика в живота или пък собствена цел, изгода и дори оправдание. Живота има повече от един смисъл, ако това е твоето решение. Детето ми заспива! Чувала съм, че да имаш дете е смисълът на живота, но колкото и значимо да е това преживяване, аз не мисля, че то е единственото, което осмисля моя живот. Разбира се, отсъствието на дете, може да обезсмисли живота. Да продължиш себе си и любимия човек, безспорно е едно от най-значимите постижения и то може да бъде една част от твоя смисъл, ако ти вложиш това в него. Но смисъл е нещо, което сам определяш като такова.  Бог, такъв какъвто го има или го няма, или вселената и космоса, та дори и доброто стечение на физичните обстоятелства, са дали на живота особена власт. Властта на свободната воля, на всеки вид и индивид. Свободната воля да избереш, кое е правилно, кое е грешно и сам да се наказваш за него, дори тогава когато мислиш, че някой друг те е наказал. Същата тази свободна воля, ти дава възможност да избереш кой е твоя смисъл, коя е твоята крайна гара. На къде пътува влакът ти, от къде ще мине. Понякога може да искаш да идеш твърде далеч, но да нямаш толкова гориво. Или твоя влак да е просто с по-кратко пътуване. Само машиниста вижда, кое е отпред, какво има и колко може. Дали целта ще бъде постигната зависи от всички други линии, с които ще се срещнеш. Понякога се оказва, че до мястото до което пътуваш няма релса, по която да мине твоя влак. Това обаче, не обезсмисля пътуването. Защото по време на него сме видели, всички онези природни картини, тунели и възвишения. Може би сме се запознали с някой във влака или сме слушали хубава музика. И тогава дори това, може да се окаже повече от онзи смисъл, който ти се е искало да постигнеш. Склонни сме да съдим другите, за това кои са и на къде отиват. Но ако те в сърцето си са избра ли посоката, това е достойно за уважение. Такова уважение изпитвам сега, към пътя избран от моята баба. Защото тя показва, какво е да следваш с достойнство собствената си посока.

Времето тече. Решаваме да се върнем в купето,където ни чака малката ни дъщеря и нейната баба, моята майка. Три поколения жени, пътуваха за да придружат четвъртата в последния й път. Бързам да допиша, преди да отпътувам от тази гара. Спомените още се въртят в  главата ми. Нижат се един след друг, също както сълзите ми падат една след друга. Влакът отпътува, а сега релсата пред него и зад него изглежда безкрайна отново. Минутите текат и завесата на живота се спуска отново пред очите ми, за да може да заживея макар за малко, отново безкрайния си живот. До следващият път.

Не знам дали има нещо от другата страна, има ли друг живот. Но безспорно вярвам, че всеки от нас живее още много животи в сърцата на най-близките си.

Сбогом бабо!

Катерина

Този текст е защитен от действащите български и международни закони за авторско право. Изключителните права са собственост на Катерина Казашка.

Съдържание на текста e изключителна собственост на Катерина Казашка, освен в частите, където изрично е посочен друг автор или източник.

Публикуването, копирането и преразказването на каквато и да е част от текста без да се упомене автора или без изричното писмено разрешение на автора е абсолютно забранено и наказуемо от закона. За да получите разрешение, моля свържете се с мен. 

Всяко неразрешено използване представлява нарушение.

Срещите

В живота си имах хиляди срещи, а помня едва няколко. И ако някой си мисли, че това са срещи с уговорен ден и час, то този някой няма никаква представа, какво е да срещнеш.

Това е онзи съкровен момент, когато за пръв път виждаш някой. Не че преди това не си го съзирал сред другите, напротив, но среща е момента, в който го виждаш. Виждаш очите му, виждаш присъствието му и цялото ти същество изведнъж подскача. Сякаш това е нещо, за което до сега си се взирал, но едва сега го виждаш, а очите са те заобляли от тръсне. В този момент  усещаш облекчението, от това, че си открил утеха за своята нужда да не бъдеш сам.

Да срещнеш не е като да познаваш, да разбираш, не е като да харесваш. Срещата между двама е тогава, когато и двамата с цялото си същество разбират, че един друг са се търсили сред мъглата от хора. Сред всички други близки и далечни, аз търсех теб и ти мен. Дали се познаваме и дали ще се познаваме, не е от съществено значение, защото в срещите които помним, важен е момента. Този момент сегашния.

В един миг сякаш света се завърта и цялата болка от миналото си отива и някак в мрака или светлината сте само ти и човека. Без минало, без бъдеще, без планове и карти. Оставате сами, а всичко друго си отива. И в тези срещи с тези хора потъва цялото ти същество, без страх да се загуби, без страх от самота. Отдадени на себе си поемате без път, време и посока. Вървите успоредно с допрени души.

Такива срещни човек не може да има много. Една ли, две ли или няколко. Но те са тези, които ти показват колко от житейския си път си изминал. Тези срещи говорят за това колко си готов да бъдеш себе си, защото там където има разпознаване, не може да има нищо скрито. А от укриването на истина се поражда неразбирането. И именно това е спирка по пътя, която ни показва колко още имаме да учим да бъдем честни, да се приемаме, да се обичаме – себе си. Защото ако не се приемаме и не обичаме себе си, тези срещи не могат да се състоят.

Но най-важното, което идва с тях е съзнанието за това колко сме се справили със страховете си. Страхове свързани със изоставяне, с обиди, предизвикани от разкрити чувства. С присмех за това, че си показал същността си толкова явно. Или от реални изоставяния.

Да можеш да срещнеш означава, да можеш да се разкриеш. Да можеш да обичаш е да можеш да се отдадеш. И всичко това с ясното съзнание, че нищо в света не е безкрайно, че всяко начало ще бъде последвано от край.

Някои от тези срещи, траят само няколко минути.

katte

Този текст е защитен от действащите български и международни закони за авторско право. Изключителните права са собственост на Катерина Казашка.

Съдържание на текста e изключителна собственост на Катерина Казашка, освен в частите, където изрично е посочен друг автор или източник.

Публикуването, копирането и преразказването на каквато и да е част от текста без да се упомене автора или без изричното писмено разрешение на автора е абсолютно забранено и наказуемо от закона. За да получите разрешение, моля свържете се с мен. 

Всяко неразрешено използване представлява нарушение.

Кратък преглед на сходство и разлики в теориите на Зигмунд Фройд, Карл Юнг и Ерик Ериксън.

Всеки човек пожелал да повиши качеството си на живот що се касае до чувството за щастие, рано или късно достига до въпросите свързани със зараждането и развитието на личността. Не малко учени през вековете на писмената история, а вероятно и преди това са отдали част от живота си изследвайки психиката. В този текст ще се спра на трима учени, които са взаимосвързани и имат голям принос в теориите за личностното развитие през последните 100 години, а именно Зигмунд Фройд, Карл Юнг и Ерик Ериксън.

З. Фройд е считан за баща на психоанализата, нещо което той първоначално приписва на Йозеф Бройер, но по-късно отрича в „Изкуството на Психоанализата”. Медицинското му образование и влиянието на Ернест Брюке в ранните му години, фокусирали труда му върху опитите да свърже всички характеристики на личността с неврологията (Джордж Буре, 2011). Опитите му остават безуспешни, но вероятно именно този интерес развива неговата теория, в чиято основа той приема, че всички хора се раждат с два изконни нагона – за самосъхранение и възпроизводство (Сиймън К., Кендрик, 1994 (Freud, 1933)). Тази начална конструкция на личността, Фройд нарича То. Съдържанието на То е всичко, което се пренася заедно с раждането, това е най-старата част на психичния апарат, най-голямата и остава най-важна през целия живот, като тя се изследва основно в психоанализата (Фройд, 1994). Нагоните, които произтичат от То, водят до желанието на индивида нуждите му да бъдат задоволявани на момента, което в продължението на живота не винаги е възможно. Един пример за това е нуждата от изхождане, едно дете преди да навърши приблизително две години се изхожда в момента, в който пожелае, но това е социално не желателно и невъзможно при зрял човек. Поради тази причина, за посредничеството с външния свят и нормите налагани от обществото от ТО се развива една друга структура на съзнанието наречена АЗ (в някои източници ЕГО). Азът е тази част от съзнанието, която ни прави адаптивни и се грижи да задоволи желанията на ТО, но по социално желателен начин.

В следствие на дългият период на детството и влиянието на родителите върху индивида в Азът се сформира и последната част на съзнанието, в която родителското влияние продължава да съществува независимо дали те са там или не. Тази част се нарича Свърх-Аз (Суперего), което представлява „интернализирана репрезентация на ценностната система на родителите” (Сиймън К., Кендрик, 1994 – стр. 438).

Начина, по който Юнг описва личността се различава от този на Фрод. Според него най-външния пласт на личността е „персоната”. Това е социалната роля, която човек играе в живота си – това което представляваме в очите на другите. Под персоната седи „Сянката на човека” или един вид нещата, които не харесваме и биват подтиснати.

Следващата много важна точка от теорията за личността на Фройд е Либидото, дума която той използва за нагонът свързан с желанието за възпроизводство. Ерик Ериксън приема този термин и той участва в конструкцията на неговата теория (Никола Атанасов, 2002), която ще разгледам малко по-долу. Карл Юнг, който в началото на житейския си път е последовател на Фройд, по-късно изгражда собствена теория, част от която все пак е теорията на психоанализата. За разлика от Фройд обаче, зад термина Либидо, Юнг поставя жизнената енергия като цяло, или както Шопенхауер я нарича – волята за живот (Йозеф Ратнер, 2005).

Фройд, а по-късно и Ериксън разделят развитието на сексуалната функция (либидото) на няколко основни етапа. В първият случай това са пет етапа – орален, анален, фалически, латентен и генитален. Фройд ги разделя на база на основните функции по време на възрастовото развитие. Оралният етап е свързан с всяко удоволствие свързано с устата – храненето от гърдата на майката и желанията на детето да поставя всичко в устата си. Този етап завършва с началото на следващият (около две годишна възраст) – анален – свързан с приучаването към хигиенни навици. Той бива последван от Фалическия етап, при който детето открива половите си органи и започва да прави разлика между половете. Фройд смята, че този етап е твърде подобен „на крайната форма на сексуалния живот ”. Тук започва индивидуалното развитие на всеки пол, през Едиповия комплекс, с който може да се запознаете в мита за Едип Цар. Следва латентен период, през който вниманието се насочва към интелектуално развитие, след което по време на пубертета с увеличаването хормоните, се навлиза в последната фаза от развитието, а именно гениталния етап.

След краткия преглед на теорията на Фройд и като се вземе предвид медицинското му образувание и времето, в което е живял не е трудно да се разбере, защо според него всички психични дисфункции се базират на сексуални такива в ранното детство, нещо с което Карл Юнг не е съгласен и това разделя ученик и учител. В основата на теорията на Карл Юнг освен нагона за прехрана и сексуалния нагон седят и първични душевни и духовни потребности. Още нещо с което Юнг не е съгласен е идеята за Едиповия комплекс, според която всеки индивид пожелава родителя от противоположния пол. Това което, според Юнг убягва на Форйд, е факта че детето, а по-късно и хората, не иска да се откаже не от своята майка, а от своето удобство.

В теорията си Юнг използва либидото, като на вън или на вътре насочено, спрямо това разглежда два основни типа личности – екстроверти и интроверти. Като според него това какъв е човек се повлиява и от неговите родители, но основно нагласата е вродена в самото дете (Юнг, 1993).

Ерик Ериксън приема теорията на Фройд за либидото, но за разлика от него той разделя развитието на личността на осем етапа, т.е човекът продължава да се променя през целия си живот. Ериксън запазва основните етапи на Фройд, но ги доразвива и не поставя в основата на човешкото развитие сексуалния нагон. Неговата теория ни води от детството към израстването, през следните етапи: орална сензорна фаза, мускулна фаза, двигателно-генитално развитие, латентна възраст, пубертет и юношество, ранна зрелост, зрелост и старост (Йозеф Ратнер, 2005). През всеки етап на развитието си детето, а после възрастния преминава през криза, с която е необходимо да се справи, за да премине на следващия етап. Успехите или неуспехите се натрупват в следващите етапи. За пример може да послужи първия етап от развитието, а именно орално сензорната фаза. Тя е свързана с кризата доверие-недоверие. Ериксън подчертава, че справянето с този етап означава индивида да изпитва доверие към заобикалящата го среда, но в него да остане и капка на недоверие. Успешното заучаване за баланс доверие – недоверие води до важната способност в живота, която ни кара да се справяме с провалени връзки, загуба на работа и др.

Следващата точка, на която бих искала да се спра е разделянето на съзнанието на съзнавано и несъзнавано. В теорията на Фройд съзнанието се разделя на три компонента, подобно на това на ТО, АЗ и СвърхАЗ, а именно съзнавано, предсъзнавано и несъзнавано, но е важно да се прави разлика между тези конструкти.

В съзнавана част е всичко, което знаем – мислите ни в момента, чувствата, фантазиите и спомени. Това е частта от съзнанието, която се свързва с Аз. Предсъзнаванта част е тази, в която стоят всичките ни спомени, неща за които не мислим в момента, но лесно можем да се сетим за тях, като тази част от съзнанието се свързва със свръхАЗ. Тези две части от общото съзнание според Форйд са най-малки. Основната част от съзнанието е несъзнаваното. Това е всичко, което не съзнаваме. Тук са всичките ни нагони, но освен тях според теорията на Фройд тук е изтласкано всичко, което не искаме да си спомним. От несъзнаваното произтичат всичките ни желания.

При Юнг съзнанието се разделя на Съзнавано, което би могло да се свърже с разгледаната малко по-горе Персона, лично несъзнавано – тук може да се причисли сянката на човека и всички онези неща, които можем с лекота да си спомним. Би могло да се постави паралел между личното несъзнавано на Юнг с несъзнаваното от теорията на Фройд, но този паралел не е съвсем адекватен, поради факта че Фройд залага там инстинктите, а Юнг – не. Има още една част на съзнанието, която Юнг нарича колективно несъзнавано. То е мястото, където се съхранява човешкото наследство, съдържащо опита на човечеството. Юнг защитава тази си теория с любовта от пръв поглед, дежа вю, както и разпознаването на символите. Съдържанието на колективното несъзнавано Юнг нарича Архетипи – сред основните са Анима, Анимус, архетипа на майката.

В заключение Фройд разглежда психиката като постоянна борба между нагоните (в частност сексуалния нагон) и социалната среда. Травмите, като следствие от неадекватно справяне с фазите на детско развитие или фиксиране в тях. За разлика от него Юнг предпочита идеята, че в човека има първично вродени архетипи и непрекъснат баланс между идеите за доброто и зло, правилно и неправилно, като освен нагоните мотив в живота на човека са вярванията и психологическото развитие. От своя страна Ериксън сякаш обединява двете теории, като през различните етапи на развитие фокуса пада, върху различни актуални теми. Развитието преминава през балансирането и усвояването на две противоположни способности, съответстващи на фазата на развитие на индивида.

Свързването на трите теории според мен подпомага разбирането на човешката психика, желания и движение. Не мога да се съглася с Фройд относно идеята му, че човешкия живот е повлиян само и единствено от сексуални мотиви, но основата която той поставя е повлияна от време в което е живял и разбира се от хората, с които е работил. От друга страна идеите на Юнг за персоната и сянката звучат логично. Интересно е идеята за баланса между крайностите: добро и лошо, черно и бяло. На идеята му за колективно несъзнавано съответства, моята вяра за преноса от човешките гени, но уклонът му към мистицизма не е особено научен макар и носещ своето очарование.

Теорията на Ерик Ериксън е сравнително нова за мен и това предизвиква особен интерес. Въпросът, който остава за мен е минава ли всеки през всички фази и ако не какво се случва с него. Разбира се това може да се дължи на недостатъчно задълбочените ми познания. 

katte

Използвана литература:

1.Сиймън К., Кендрик. (1994). Психология. НБУ
2.Никола Атанасов (2002). Теории за психичното развитие в психоанализата. Изд. ПРОФ. МАРИН ДАРИНОВ
3.Карл Густав Юнг (1993). Избрано. Книга втора. АВРАЗИЯ АБАГАР
4.Зигмунд Фройд (1994). Изкуството на психоанализата. ЕВРАЗИЯ
5.Йозеф Ратнер (2005). „Пзихоанализа”-класиците. КИБЕА
6.Уеб страница: Др. Джордж Буре Катедра по психология Университет на Шипенсбърг. Извлечено на 20 юни 2012, от http://moradabg.com/perscontents_bg.htm

Този текст е защитен от действащите български и международни закони за авторско право. Изключителните права са собственост на Катерина Казашка.

Съдържание на текста e изключителна собственост на Катерина Казашка, освен в частите, където изрично е посочен друг автор или източник.

Публикуването, копирането и преразказването на каквато и да е част от текста без да се упомене автора или без изричното писмено разрешение на автора е абсолютно забранено и наказуемо от закона. За да получите разрешение, моля свържете се с мен. 

Всяко неразрешено използване представлява нарушение.

1

Обувките с висок ток, които носеше майка ми.

Понякога, най-неочаквано в живота, нещо малко те спира и те кара да се замислиш. След един ден прекаран с майка ми в разходки из парковете, си дадох сметка, че хората, които дават най-много за нас са онези, които най-малко познаваме. Изглежда сякаш, те не са имали живот преди нас, не са имали мечти, илюзии и стремежи и някак приемаме това за даденост. Сякаш най-важното нещо в живота им просто трябва да сме ние.

И така окрилена от майчините думи, спомени и разкази и едно изгледано представяне, мисълта ми се рее.....

Седейки на работа, традиционно недоволна, си мисля, за това кое е мъдрост и как разбираме света около нас. Разбираме ли го изобщо. Как е възможно да живеем, когато мнозина от нас са обявили родителите за обществен враг номер едно. И сега в спомена ми изплува лицето и, лицето на моята майка! Крехко и дръзко, обрулено от годините борба в живота и за пръв път осъзнавам, че тя не е преживяла по-малко от мен, че всяка болка и мъка е оставила траен отпечатък по външността и, но любовта и към мен и брат ми не е намаляла и не е различна. И това себеотрицание, което мога да видя едва сега. Покрусена от себе си размишлявам над нейните думи, към мен: „Мъдростта е в теб, не е в книгите, а в теб. Мъдростта на всеки човек за неговия живот си е в него”.

Толкова малко и толкова много ми каза в този незабравим ден.

Прави ми впечатление, че всеки някак се опитва да наложи своята мъдрост и логика за света върху другите, било то житейска мъдрост или за това как да ядем, четем, спим. Но никой не иска да прима чуждата. Каква ирония!

Сещам се за едно представяне, в което Елиф Шафак говори за силата на кръговете и се замислям върху казаните неща. Според нея ако искаш нещо да изсъхне, издигни стени около него и то непременно ще го стори.

И така с думите на майка ми, че мъдростта е в мен и за стените, в съзнанието ми изплуваха някои интересни умозаключения. Какво, ако всички имаме стени около себе си, какво ако всеки е отделна култура, ако всеки има собствен бит, виждане, мъдрост и митология. И всеки иска да наложи своята истина и своето разбиране за света на другите. Прави ли ни това ограничени. Защо не си позволяваме да допускаме външни влияния, да чуем други истории, да видим други светове. Места, където законите са различни. Да допуснем само, че нашият морал, не е единствен и единствено правилен. Какво ако приемем, че морала на всеки е правилен и просто кажем, че не ни харесва? То е като да идеш на екскурзия. Ако видиш статуя с дълга история и странна форма, много често се възхищаваш, независимо от това дали ти харесва или не. Защото се възхищаваш на историята. Това не пречи да кажеш – „за мен тя не е хубава“.

Можем ли да постъпим така с другите? Можем ли да видим приятелите и роднините си извън техните житейски роли в нашия спектакъл?

През годините след като писах този текст много пъти съм се връщала на него или по-скоро на идеите, които съм заложила в него. Сега вече и аз имам дъщеря. И знам - тя няма да ме познава такава каквато бях преди да я родя. Няма да узнае какви са били моите терзания, болки и мъки, преди нея. Моите несподелени любови, несбъднати мечти. Защото в нейното същество от първия и ден се вкоренява идеята, че за нас с баща и, тя е най-важното нещо на света – и нима не е. Не ме разбирайте погрешно, живота има много смисъл отвъд това да дариш живот, но всеки от нас има нужда да вярва, че е най-важен поне за родителите си.

В теорията на, според мен дълбоко неразбирания, Фройд за това поведение си има определение – егоизъм. То идва от изследванията му върху сънищата и показва, че „…драгоценният Аз се появява във всеки от тях“. (Ж. Лашланш, Ж.-Б. Понталис, 2014). Казано с други думи, толкова съм си важен, че всичко в живота на моите близки е някак свързано с мен, преди мен те сякаш не са имали живот. Не, че не познаваме историите и разказите им, но не ги съпреживяваме. Звучат като ек от далечна вселена.

Поуката от това е, че може би е редно да върнем жеста, като се вгледаме в тях, нашите родители, баби и дядовци, братя и сестри, лели и чичовци, отвъд материалното и познатото. Да видим какво е било преди да се появим ние. Да ги погледнем, като случайно срещнати на улицата хора и да пообщуваме с тях така, както общуваме с приятелите си. Да им дадем онова пространство, разбиране и търпение, което даваме на гостите в дома ни. Да чуем техните истории като на равни и непознати. Защото всички сме готови да чуем мъдростта на цялата плеяда автори писали за живота, но малцина са готови да изслушат именно тези, които никога не ще се отвърнат от нас.

Идете при майка си и баща си и просто ги оставете да говорят за миналото. Без осъждане и коментари. Поставете се на мястото им и минете по пътеките им, ще преживеете един от най-забележителните романи в живота си!

Така се разходих в обувките на висок ток, които майка ми е носела, преди да ме роди.

katte

Използвана литература:

1. Ж. Лашланш, Ж.-Б. Понталис. (2014). Речник на психоанализата. София: ИК "Колибри".

2. http://www.ted.com/talks/elif_shafak_the_politics_of_fiction

Този текст е защитен от действащите български и международни закони за авторско право. Изключителните права са собственост на Катерина Казашка.

Съдържание на текста e изключителна собственост на Катерина Казашка, освен в частите, където изрично е посочен друг автор или източник.

Публикуването, копирането и преразказването на каквато и да е част от текста без да се упомене автора или без изричното писмено разрешение на автора е абсолютно забранено и наказуемо от закона. За да получите разрешение, моля свържете се с мен. 

Всяко неразрешено използване представлява нарушение.

Защо не врачка

Преди години, когато почина баща ми и живота ми бе дълбоко объркан от несправянето с професионалната реализация и драмите в личния ми живот, изпитах остра нужда някой да ме накара да повярвам, че в живота ми ще има и по-светли дни. Имах нуждата някой да ме излъже, да знае какво искам да чуя, да подведе сетивата ми, за да намеря сила да продължа напред. Избрах да ида на врачка. За себе си имах ясното съзнание, че все пак реалността е далеч от това, което ще чуя, но просто имах нужда да повярвам. Така и стана отидох, тя ми каза неща, някои се случиха други не, но по-късния анализ ме заведе на няколко тотално различни пътувания.

Първото което ще кажа сега е: моля ви хора, не врачки. Те не решават проблемите, не променят живота, а дори и да има някой, който може да надникне в бъдещето, той едва ли ще ви каже какво има там. Ако има някой, който вижда бъдещето, той едва ли би бил така комерсиален.

Врачките и гадателите са едни добри, но необучени народни психолози. Те знаят, че щом си там значи търсиш нещо. Инстинктивно усещат, че хората в общи линии се интересуват от едни и същи неща, хората които отиват при тях са отчаяни - те търсят вяра, надежда, любов. Искат да им се потвърди, че ще оздравеят, че ще срещнат принца, ще забременеят, близките им няма да умрат, в работата ще им потръгне или ще спечелят от тотото –този път вече наистина. Познавам хора, които непрекъснато ходят при гадатели и всякакви други „народни лечители“ (пиша го в скоба, за да извадя всички онези, които се занимават с билки и опити да разбират хората и да им дават подкрепа). Всички тези познати, ходят да им гадаят година след година, докато първопричината за тяхното нещастие загнои в съзнанието им и се превърне в ужаса на техния живот. Защото това, което в крайна сметка получават е обещания за светло бъдеще от някой, който не може да им го даде. Обещание за решение без действие. Наблюдавала съм хора, които използват и цитират фрази, които биха осветлили техния проблем.  Много често даже тези думи правят страха очеизбоден за другите, но те изобщо не си дават сметка, че не достигат до тях и отиват отново да видят какво ги чака в бъдещето.

Това, което търсим в същност е упора, нещо за което да се хванем, за да продължим през трудните моменти или дори през целия ни труден живот. Тази опора не може да бъде дадена от нито една врачка. Истинския стълб, който може да задържи живота ни да не се сгромоляса върху нас, стълбът чийто връх е изпълнен с посоките на нашия живот и възможностите му, се крие вътре в нас самите. Това е място, където в тишината на болката и отчаянието намираме сили да се опрем, да се изправим и да продължим на пред. Колкото и да не искам да го кажа, никоя врачка не може да ви покаже този стълб, нито дори да го види къде е.

За разлика от врачката, психологът  е човек, който знае как да ви помогне да стигнете до вашето тайно място. Той просто натиска копчето и светлината светва! Не се заблуждавайте! Той само ви запалва лампата, а вие му казвате на къде да сочи с нея, защото вашите пътища и посоки, са известни само на вас самите, как е възможно някой друг да ги види? Как е възможно някой да чувства с вас, през вас? Да види през вашите очи, та ако това е възможно значи всички ние сме едни роботи лишени от индивидуалност.  Това което се случва в добрата психотерапия е, че със светлината на психолога-терапевт вие сами със собствените си сили, намирате онова магично място изпълнено с карти, направления и посоки от които да изберете как да продължите на пред. Защото как да продължаваме е именно избор, а не предначертан път. И потеглянето по този път е ваше решение и отговорност.

Като контраст на казано сега ще ви кажа какво се случва с врачката. Тя има готови универсални решения, които имат всички хора. Това са нещата, които ви дават възможност да чакате, без да имате активна позиция, без да предприемете действие. Това  е като в детската градина „защото така ми казаха“. И така вие си тръгвате от там очаквайки без действие да дойде събитието, което ще промени живота ви, а докато чакате – живота просто си отминава.

Да живееш добре, значи да си отговорен за себе си. Да видиш болката, да я пуснеш да те докосне и дори да те изгори и после, да се отърсиш и да продължиш. Защото всеки добър психолог знае, че живота е низ от фази, моменти и етапи, през които всеки преминава и колкото са еднакви те, толкова различни решения имат. Но и всеки добър терапевт знае, че с преминаването през кризата един ден ще дойде нова криза, защото просто така живеем ние хората. Защото живота е низ от радости, болки и безразличия и как ще минем през него, зависи от самите нас.

Повече никога не отидох на врачка! 

katte

Този текст е защитен от действащите български и международни закони за авторско право. Изключителните права са собственост на Катерина Казашка.

Съдържание на текста e изключителна собственост на Катерина Казашка, освен в частите, където изрично е посочен друг автор или източник.

Публикуването, копирането и преразказването на каквато и да е част от текста без да се упомене автора или без изричното писмено разрешение на автора е абсолютно забранено и наказуемо от закона. За да получите разрешение, моля свържете се с мен. 

Всяко неразрешено използване представлява нарушение.

Погледнах се в огледалото и пак не се харесах.

Когато се погледнем в огледалото голи, се сблъскваме с най-чистите и искрени лични въпроси. Кой съм аз? Харесвам ли се? Защо не мога да съм като….? Имам ли това, което искам? Защо страдам? От какво не съм доволен? Голяма част от тези въпроси са свързани със самооценката. Това как се чувствам днес, как се виждам, какво мисля, какво сънувах с кой общувах. Самооценката е едно от онези митични понятия, които ни карат да се обичаме и да се мразим, да се харесваме и да не се харесваме. И тя като нас, всеки ден е различна, днес е висока, а утре ниска. Тази година е по-добра за едно, а миналата май беше повече за друго. Защо това е така? 

Преди няколко години правих скромно университетско изследване (като курсова работа), с което исках да проверя как се променя самооценката, какво и влияе и как нейната промяна се отразявана нашето настроение. Разбира се това изследване няма никакви претенции, първо защото е с много малко участници и второ, защото тогава нямах никаква представа какво точно трябва да се случи. Няма да занимавам никой с резултати, но ще изложа някои много интересни теории (не мои) и някои заключения, до  които стигнах докато наблюдавах своите доброволци.

Първото, което ще кажа е, че оценката зависи от обекта, субекта или нещото, с което се сравняваме. Елиът Арънсън в “Човекът – „Социално животно“” описва чудесно изследване, по време на което две групи мъже трябва да оценят по красота няколко жени. На едната група мъже преди да правят оценка им дават да гледат знаменития преди време филм „Ангелите на Чарли“, в който три прекрасни жени са в главните роли. Това, което се получава като резултат, не е никак изненадващо – мъжете които не са гледали филма дават по-високи оценки за жените. И как иначе, винаги когато определяме нещо в живота си се базираме на нещо друго. Изобщо за да можем да кажем, че нещо е „по“, „най“ или дори „по-по-най“  първо ни е нужно начало, на което да се опрем.

Според Леон Фастингер във всеки човек има нещо, което непрекъснато подтиква да преоценява способностите и възгледите си. И това е като цяло е доста градивно. Все пак ако участвате на състезание по фигурно пързаляне и никога не сте виждали как се пързалят професионалните фигуристи дори само да се закрепите на кънките, може да ви се струва като голям успех. Именно за това състезателите, гледат записи на противниците си, за да видят къде са те спрямо тях.

До тук добре, стана ясно че сравнението ни с другите води до това къде е моята самооценка днес. Но ще кажа нещо много важно - можем да живеем в тотална заблуда относно това къде са другите. По време на изследването си аз използвах подставено лице, което го играеше или много добър или много слаб в играта судоко. Бях го инструктирала, да попълва просто някакви числа, без значение дали са верни или не, когато трябваше другия човек да се почувства несправящ се и обратно – да не пише нищо и да изглежда измъчен, ако другият трябва да се почувства много по-добър.

Това което наблюдавах е, че хора, които са добри в дадени неща и им изглежда, че някой се справя много по-добре от тях, се чувстваха ужасно не справящи се. Това понижи както тяхното настроение, така и моментната им самооценка.

Защо изобщо ви занимавам с това нещо. Защото парадокса на всичко е, че ние не сме добри или лоши в нещо по принцип. Ние сме добри или лоши спрямо критерии, които сами си поставяме, а понякога тези критерии дори не са верни. Някои хора „лъжат“ с думи, други с профили във Фейсбук, а трети с поведение. И тук е важно да се каже, не че те лъжат наистина, а ние се заблуждаваме за тяхното състояние и това понижава нашата самооценка. Всичко, което виждаме за  хората е извадено от контекста на личния им живот, като заглавие от списание, което звучи гръмко, а разказва скучна история - целта е списанието да бъде продадено.  

Често приемаме, че нашата самооценка е оценката, която ни дават другите, но това не е задължително да е така. Ниската самооценка е затвори с тежки врати, който ограничава сетивата ни, ограничава възгледите ни, възможността ни да бъдем креативни и най-вече щастливи. Това е затвор с постоянни въпроси, които често я правят още по-ниска. А пътя към изхода е да поставим по-нисък критерий, да свалим летвата. Това ще освободи пространство за по-добро развитие и освобождаване на щастливи преживявания.

Или както казва знаменитият автор Александър Дюма в Граф Монте Кристо:

„А вам, Морел, ето тайната на поведението ми към вас: на този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, Максимилиан, за да разбере колко хубав е животът.“

katte

Използвана литература:
1.Елиът Арънсън (2009), Човекът-„Социално животно”. Издателство Дамян Яков
2.Leon Festinger, A theory of social comparison processes. SAGE Social Science Collections

Този текст е защитен от действащите български и международни закони за авторско право. Изключителните права са собственост на Катерина Казашка.

Съдържание на текста e изключителна собственост на Катерина Казашка, освен в частите, където изрично е посочен друг автор или източник.

Публикуването, копирането и преразказването на каквато и да е част от текста без да се упомене автора или без изричното писмено разрешение на автора е абсолютно забранено и наказуемо от закона. За да получите разрешение, моля свържете се с мен. 
Всяко неразрешено използване представлява нарушение.