Обувките с висок ток, които носеше майка ми.

Понякога, най-неочаквано в живота, нещо малко те спира и те кара да се замислиш. След един ден прекаран с майка ми в разходки из парковете, си дадох сметка, че хората, които дават най-много за нас са онези, които най-малко познаваме. Изглежда сякаш, те не са имали живот преди нас, не са имали мечти, илюзии и стремежи и някак приемаме това за даденост. Сякаш най-важното нещо в живота им просто трябва да сме ние.

И така окрилена от майчините думи, спомени и разкази и едно изгледано представяне, мисълта ми се рее.....

Седейки на работа, традиционно недоволна, си мисля, за това кое е мъдрост и как разбираме света около нас. Разбираме ли го изобщо. Как е възможно да живеем, когато мнозина от нас са обявили родителите за обществен враг номер едно. И сега в спомена ми изплува лицето и, лицето на моята майка! Крехко и дръзко, обрулено от годините борба в живота и за пръв път осъзнавам, че тя не е преживяла по-малко от мен, че всяка болка и мъка е оставила траен отпечатък по външността и, но любовта и към мен и брат ми не е намаляла и не е различна. И това себеотрицание, което мога да видя едва сега. Покрусена от себе си размишлявам над нейните думи, към мен: „Мъдростта е в теб, не е в книгите, а в теб. Мъдростта на всеки човек за неговия живот си е в него”.

Толкова малко и толкова много ми каза в този незабравим ден.

Прави ми впечатление, че всеки някак се опитва да наложи своята мъдрост и логика за света върху другите, било то житейска мъдрост или за това как да ядем, четем, спим. Но никой не иска да прима чуждата. Каква ирония!

Сещам се за едно представяне, в което Елиф Шафак говори за силата на кръговете и се замислям върху казаните неща. Според нея ако искаш нещо да изсъхне, издигни стени около него и то непременно ще го стори.

И така с думите на майка ми, че мъдростта е в мен и за стените, в съзнанието ми изплуваха някои интересни умозаключения. Какво, ако всички имаме стени около себе си, какво ако всеки е отделна култура, ако всеки има собствен бит, виждане, мъдрост и митология. И всеки иска да наложи своята истина и своето разбиране за света на другите. Прави ли ни това ограничени. Защо не си позволяваме да допускаме външни влияния, да чуем други истории, да видим други светове. Места, където законите са различни. Да допуснем само, че нашият морал, не е единствен и единствено правилен. Какво ако приемем, че морала на всеки е правилен и просто кажем, че не ни харесва? То е като да идеш на екскурзия. Ако видиш статуя с дълга история и странна форма, много често се възхищаваш, независимо от това дали ти харесва или не. Защото се възхищаваш на историята. Това не пречи да кажеш – „за мен тя не е хубава“.

Можем ли да постъпим така с другите? Можем ли да видим приятелите и роднините си извън техните житейски роли в нашия спектакъл?

През годините след като писах този текст много пъти съм се връщала на него или по-скоро на идеите, които съм заложила в него. Сега вече и аз имам дъщеря. И знам - тя няма да ме познава такава каквато бях преди да я родя. Няма да узнае какви са били моите терзания, болки и мъки, преди нея. Моите несподелени любови, несбъднати мечти. Защото в нейното същество от първия и ден се вкоренява идеята, че за нас с баща и, тя е най-важното нещо на света – и нима не е. Не ме разбирайте погрешно, живота има много смисъл отвъд това да дариш живот, но всеки от нас има нужда да вярва, че е най-важен поне за родителите си.

В теорията на, според мен дълбоко неразбирания, Фройд за това поведение си има определение – егоизъм. То идва от изследванията му върху сънищата и показва, че „…драгоценният Аз се появява във всеки от тях“. (Ж. Лашланш, Ж.-Б. Понталис, 2014). Казано с други думи, толкова съм си важен, че всичко в живота на моите близки е някак свързано с мен, преди мен те сякаш не са имали живот. Не, че не познаваме историите и разказите им, но не ги съпреживяваме. Звучат като ек от далечна вселена.

Поуката от това е, че може би е редно да върнем жеста, като се вгледаме в тях, нашите родители, баби и дядовци, братя и сестри, лели и чичовци, отвъд материалното и познатото. Да видим какво е било преди да се появим ние. Да ги погледнем, като случайно срещнати на улицата хора и да пообщуваме с тях така, както общуваме с приятелите си. Да им дадем онова пространство, разбиране и търпение, което даваме на гостите в дома ни. Да чуем техните истории като на равни и непознати. Защото всички сме готови да чуем мъдростта на цялата плеяда автори писали за живота, но малцина са готови да изслушат именно тези, които никога не ще се отвърнат от нас.

Идете при майка си и баща си и просто ги оставете да говорят за миналото. Без осъждане и коментари. Поставете се на мястото им и минете по пътеките им, ще преживеете един от най-забележителните романи в живота си!

Така се разходих в обувките на висок ток, които майка ми е носела, преди да ме роди.

katte

Използвана литература:

1. Ж. Лашланш, Ж.-Б. Понталис. (2014). Речник на психоанализата. София: ИК "Колибри".

2. http://www.ted.com/talks/elif_shafak_the_politics_of_fiction

Този текст е защитен от действащите български и международни закони за авторско право. Изключителните права са собственост на Катерина Казашка.

Съдържание на текста e изключителна собственост на Катерина Казашка, освен в частите, където изрично е посочен друг автор или източник.

Публикуването, копирането и преразказването на каквато и да е част от текста без да се упомене автора или без изричното писмено разрешение на автора е абсолютно забранено и наказуемо от закона. За да получите разрешение, моля свържете се с мен. 

Всяко неразрешено използване представлява нарушение.

Защо не врачка

Преди години, когато почина баща ми и живота ми бе дълбоко объркан от несправянето с професионалната реализация и драмите в личния ми живот, изпитах остра нужда някой да ме накара да повярвам, че в живота ми ще има и по-светли дни. Имах нуждата някой да ме излъже, да знае какво искам да чуя, да подведе сетивата ми, за да намеря сила да продължа напред. Избрах да ида на врачка. За себе си имах ясното съзнание, че все пак реалността е далеч от това, което ще чуя, но просто имах нужда да повярвам. Така и стана отидох, тя ми каза неща, някои се случиха други не, но по-късния анализ ме заведе на няколко тотално различни пътувания.

Първото което ще кажа сега е: моля ви хора, не врачки. Те не решават проблемите, не променят живота, а дори и да има някой, който може да надникне в бъдещето, той едва ли ще ви каже какво има там. Ако има някой, който вижда бъдещето, той едва ли би бил така комерсиален.

Врачките и гадателите са едни добри, но необучени народни психолози. Те знаят, че щом си там значи търсиш нещо. Инстинктивно усещат, че хората в общи линии се интересуват от едни и същи неща, хората които отиват при тях са отчаяни - те търсят вяра, надежда, любов. Искат да им се потвърди, че ще оздравеят, че ще срещнат принца, ще забременеят, близките им няма да умрат, в работата ще им потръгне или ще спечелят от тотото –този път вече наистина. Познавам хора, които непрекъснато ходят при гадатели и всякакви други „народни лечители“ (пиша го в скоба, за да извадя всички онези, които се занимават с билки и опити да разбират хората и да им дават подкрепа). Всички тези познати, ходят да им гадаят година след година, докато първопричината за тяхното нещастие загнои в съзнанието им и се превърне в ужаса на техния живот. Защото това, което в крайна сметка получават е обещания за светло бъдеще от някой, който не може да им го даде. Обещание за решение без действие. Наблюдавала съм хора, които използват и цитират фрази, които биха осветлили техния проблем.  Много често даже тези думи правят страха очеизбоден за другите, но те изобщо не си дават сметка, че не достигат до тях и отиват отново да видят какво ги чака в бъдещето.

Това, което търсим в същност е упора, нещо за което да се хванем, за да продължим през трудните моменти или дори през целия ни труден живот. Тази опора не може да бъде дадена от нито една врачка. Истинския стълб, който може да задържи живота ни да не се сгромоляса върху нас, стълбът чийто връх е изпълнен с посоките на нашия живот и възможностите му, се крие вътре в нас самите. Това е място, където в тишината на болката и отчаянието намираме сили да се опрем, да се изправим и да продължим на пред. Колкото и да не искам да го кажа, никоя врачка не може да ви покаже този стълб, нито дори да го види къде е.

За разлика от врачката, психологът  е човек, който знае как да ви помогне да стигнете до вашето тайно място. Той просто натиска копчето и светлината светва! Не се заблуждавайте! Той само ви запалва лампата, а вие му казвате на къде да сочи с нея, защото вашите пътища и посоки, са известни само на вас самите, как е възможно някой друг да ги види? Как е възможно някой да чувства с вас, през вас? Да види през вашите очи, та ако това е възможно значи всички ние сме едни роботи лишени от индивидуалност.  Това което се случва в добрата психотерапия е, че със светлината на психолога-терапевт вие сами със собствените си сили, намирате онова магично място изпълнено с карти, направления и посоки от които да изберете как да продължите на пред. Защото как да продължаваме е именно избор, а не предначертан път. И потеглянето по този път е ваше решение и отговорност.

Като контраст на казано сега ще ви кажа какво се случва с врачката. Тя има готови универсални решения, които имат всички хора. Това са нещата, които ви дават възможност да чакате, без да имате активна позиция, без да предприемете действие. Това  е като в детската градина „защото така ми казаха“. И така вие си тръгвате от там очаквайки без действие да дойде събитието, което ще промени живота ви, а докато чакате – живота просто си отминава.

Да живееш добре, значи да си отговорен за себе си. Да видиш болката, да я пуснеш да те докосне и дори да те изгори и после, да се отърсиш и да продължиш. Защото всеки добър психолог знае, че живота е низ от фази, моменти и етапи, през които всеки преминава и колкото са еднакви те, толкова различни решения имат. Но и всеки добър терапевт знае, че с преминаването през кризата един ден ще дойде нова криза, защото просто така живеем ние хората. Защото живота е низ от радости, болки и безразличия и как ще минем през него, зависи от самите нас.

Повече никога не отидох на врачка! 

katte

Този текст е защитен от действащите български и международни закони за авторско право. Изключителните права са собственост на Катерина Казашка.

Съдържание на текста e изключителна собственост на Катерина Казашка, освен в частите, където изрично е посочен друг автор или източник.

Публикуването, копирането и преразказването на каквато и да е част от текста без да се упомене автора или без изричното писмено разрешение на автора е абсолютно забранено и наказуемо от закона. За да получите разрешение, моля свържете се с мен. 

Всяко неразрешено използване представлява нарушение.