Понякога, най-неочаквано в живота, нещо малко те спира и те
кара да се замислиш. След един ден прекаран с майка ми в разходки из парковете,
си дадох сметка, че хората, които дават най-много за нас са онези, които
най-малко познаваме. Изглежда сякаш, те не са имали живот преди нас, не са
имали мечти, илюзии и стремежи и някак приемаме това за даденост. Сякаш
най-важното нещо в живота им просто трябва да сме ние.
И така окрилена от майчините думи, спомени и разкази и едно изгледано
представяне, мисълта ми се рее.....
Седейки на работа, традиционно недоволна, си мисля, за това
кое е мъдрост и как разбираме света около нас. Разбираме ли го изобщо. Как е
възможно да живеем, когато мнозина от нас са обявили родителите за обществен враг
номер едно. И сега в спомена ми изплува лицето и, лицето на моята майка! Крехко
и дръзко, обрулено от годините борба в живота и за пръв път осъзнавам, че тя не
е преживяла по-малко от мен, че всяка болка и мъка е оставила траен отпечатък
по външността и, но любовта и към мен и брат ми не е намаляла и не е различна.
И това себеотрицание, което мога да видя едва сега. Покрусена от себе си размишлявам
над нейните думи, към мен: „Мъдростта е в теб, не е в книгите, а в теб.
Мъдростта на всеки човек за неговия живот си е в него”.
Толкова малко и толкова много ми каза в този незабравим ден.
Прави ми впечатление, че всеки някак се опитва да наложи
своята мъдрост и логика за света върху другите, било то житейска мъдрост или за
това как да ядем, четем, спим. Но никой не иска да прима чуждата. Каква ирония!
Сещам се за едно представяне, в което Елиф Шафак говори за
силата на кръговете и се замислям върху казаните неща. Според нея ако искаш
нещо да изсъхне, издигни стени около него и то непременно ще го стори.
И така с думите на майка ми, че мъдростта е в мен и за
стените, в съзнанието ми изплуваха някои интересни умозаключения. Какво, ако
всички имаме стени около себе си, какво ако всеки е отделна култура, ако всеки
има собствен бит, виждане, мъдрост и митология. И всеки иска да наложи своята
истина и своето разбиране за света на другите. Прави ли ни това ограничени.
Защо не си позволяваме да допускаме външни влияния, да чуем други истории, да
видим други светове. Места, където законите са различни. Да допуснем само, че
нашият морал, не е единствен и единствено правилен. Какво ако приемем, че
морала на всеки е правилен и просто кажем, че не ни харесва? То е като да идеш
на екскурзия. Ако видиш статуя с дълга история и странна форма, много често се
възхищаваш, независимо от това дали ти харесва или не. Защото се възхищаваш на
историята. Това не пречи да кажеш – „за мен тя не е хубава“.
Можем ли да постъпим така с другите? Можем ли да видим
приятелите и роднините си извън техните житейски роли в нашия спектакъл?
През годините след като писах този текст много пъти съм се
връщала на него или по-скоро на идеите, които съм заложила в него. Сега вече и
аз имам дъщеря. И знам - тя няма да ме познава такава каквато бях преди да я
родя. Няма да узнае какви са били моите терзания, болки и мъки, преди нея.
Моите несподелени любови, несбъднати мечти. Защото в нейното същество от първия
и ден се вкоренява идеята, че за нас с баща и, тя е най-важното нещо на света –
и нима не е. Не ме разбирайте погрешно, живота има много смисъл отвъд това да
дариш живот, но всеки от нас има нужда да вярва, че е най-важен поне за
родителите си.
В теорията на, според мен дълбоко неразбирания, Фройд за
това поведение си има определение – егоизъм. То идва от изследванията му върху
сънищата и показва, че „…драгоценният Аз се появява във всеки от тях“. (Ж. Лашланш, Ж.-Б. Понталис, 2014). Казано с
други думи, толкова съм си важен, че всичко в живота на моите близки е някак
свързано с мен, преди мен те сякаш не са имали живот. Не, че не познаваме
историите и разказите им, но не ги съпреживяваме. Звучат като ек от далечна
вселена.
Поуката от това е, че може би е редно да върнем жеста, като
се вгледаме в тях, нашите родители, баби и дядовци, братя и сестри, лели и
чичовци, отвъд материалното и познатото. Да видим какво е било преди да се
появим ние. Да ги погледнем, като случайно срещнати на улицата хора и да пообщуваме
с тях така, както общуваме с приятелите си. Да им дадем онова пространство, разбиране
и търпение, което даваме на гостите в дома ни. Да чуем техните истории като на
равни и непознати. Защото всички сме готови да чуем мъдростта на цялата плеяда
автори писали за живота, но малцина са готови да изслушат именно тези, които
никога не ще се отвърнат от нас.
Идете при майка си и баща си и просто ги оставете да говорят
за миналото. Без осъждане и коментари. Поставете се на мястото им и минете по пътеките
им, ще преживеете един от най-забележителните романи в живота си!
Така се разходих в обувките
на висок ток, които майка ми е носела, преди да ме роди.
katte
Използвана литература:
1. Ж. Лашланш, Ж.-Б.
Понталис. (2014). Речник на психоанализата. София: ИК "Колибри".
2. http://www.ted.com/talks/elif_shafak_the_politics_of_fiction
Този текст е защитен от действащите български и международни закони за авторско право. Изключителните права са собственост на Катерина Казашка.
Съдържание на текста e изключителна собственост на Катерина Казашка, освен в частите, където изрично е посочен друг автор или източник.
Публикуването, копирането и преразказването на каквато и да е част от текста без да се упомене автора или без изричното писмено разрешение на автора е абсолютно забранено и наказуемо от закона. За да получите разрешение, моля свържете се с мен.
Всяко неразрешено използване представлява нарушение.