Погледнах се в огледалото и пак не се харесах.

Когато се погледнем в огледалото голи, се сблъскваме с най-чистите и искрени лични въпроси. Кой съм аз? Харесвам ли се? Защо не мога да съм като….? Имам ли това, което искам? Защо страдам? От какво не съм доволен? Голяма част от тези въпроси са свързани със самооценката. Това как се чувствам днес, как се виждам, какво мисля, какво сънувах с кой общувах. Самооценката е едно от онези митични понятия, които ни карат да се обичаме и да се мразим, да се харесваме и да не се харесваме. И тя като нас, всеки ден е различна, днес е висока, а утре ниска. Тази година е по-добра за едно, а миналата май беше повече за друго. Защо това е така? 

Преди няколко години правих скромно университетско изследване (като курсова работа), с което исках да проверя как се променя самооценката, какво и влияе и как нейната промяна се отразявана нашето настроение. Разбира се това изследване няма никакви претенции, първо защото е с много малко участници и второ, защото тогава нямах никаква представа какво точно трябва да се случи. Няма да занимавам никой с резултати, но ще изложа някои много интересни теории (не мои) и някои заключения, до  които стигнах докато наблюдавах своите доброволци.

Първото, което ще кажа е, че оценката зависи от обекта, субекта или нещото, с което се сравняваме. Елиът Арънсън в “Човекът – „Социално животно“” описва чудесно изследване, по време на което две групи мъже трябва да оценят по красота няколко жени. На едната група мъже преди да правят оценка им дават да гледат знаменития преди време филм „Ангелите на Чарли“, в който три прекрасни жени са в главните роли. Това, което се получава като резултат, не е никак изненадващо – мъжете които не са гледали филма дават по-високи оценки за жените. И как иначе, винаги когато определяме нещо в живота си се базираме на нещо друго. Изобщо за да можем да кажем, че нещо е „по“, „най“ или дори „по-по-най“  първо ни е нужно начало, на което да се опрем.

Според Леон Фастингер във всеки човек има нещо, което непрекъснато подтиква да преоценява способностите и възгледите си. И това е като цяло е доста градивно. Все пак ако участвате на състезание по фигурно пързаляне и никога не сте виждали как се пързалят професионалните фигуристи дори само да се закрепите на кънките, може да ви се струва като голям успех. Именно за това състезателите, гледат записи на противниците си, за да видят къде са те спрямо тях.

До тук добре, стана ясно че сравнението ни с другите води до това къде е моята самооценка днес. Но ще кажа нещо много важно - можем да живеем в тотална заблуда относно това къде са другите. По време на изследването си аз използвах подставено лице, което го играеше или много добър или много слаб в играта судоко. Бях го инструктирала, да попълва просто някакви числа, без значение дали са верни или не, когато трябваше другия човек да се почувства несправящ се и обратно – да не пише нищо и да изглежда измъчен, ако другият трябва да се почувства много по-добър.

Това което наблюдавах е, че хора, които са добри в дадени неща и им изглежда, че някой се справя много по-добре от тях, се чувстваха ужасно не справящи се. Това понижи както тяхното настроение, така и моментната им самооценка.

Защо изобщо ви занимавам с това нещо. Защото парадокса на всичко е, че ние не сме добри или лоши в нещо по принцип. Ние сме добри или лоши спрямо критерии, които сами си поставяме, а понякога тези критерии дори не са верни. Някои хора „лъжат“ с думи, други с профили във Фейсбук, а трети с поведение. И тук е важно да се каже, не че те лъжат наистина, а ние се заблуждаваме за тяхното състояние и това понижава нашата самооценка. Всичко, което виждаме за  хората е извадено от контекста на личния им живот, като заглавие от списание, което звучи гръмко, а разказва скучна история - целта е списанието да бъде продадено.  

Често приемаме, че нашата самооценка е оценката, която ни дават другите, но това не е задължително да е така. Ниската самооценка е затвори с тежки врати, който ограничава сетивата ни, ограничава възгледите ни, възможността ни да бъдем креативни и най-вече щастливи. Това е затвор с постоянни въпроси, които често я правят още по-ниска. А пътя към изхода е да поставим по-нисък критерий, да свалим летвата. Това ще освободи пространство за по-добро развитие и освобождаване на щастливи преживявания.

Или както казва знаменитият автор Александър Дюма в Граф Монте Кристо:

„А вам, Морел, ето тайната на поведението ми към вас: на този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, Максимилиан, за да разбере колко хубав е животът.“

katte

Използвана литература:
1.Елиът Арънсън (2009), Човекът-„Социално животно”. Издателство Дамян Яков
2.Leon Festinger, A theory of social comparison processes. SAGE Social Science Collections

Този текст е защитен от действащите български и международни закони за авторско право. Изключителните права са собственост на Катерина Казашка.

Съдържание на текста e изключителна собственост на Катерина Казашка, освен в частите, където изрично е посочен друг автор или източник.

Публикуването, копирането и преразказването на каквато и да е част от текста без да се упомене автора или без изричното писмено разрешение на автора е абсолютно забранено и наказуемо от закона. За да получите разрешение, моля свържете се с мен. 
Всяко неразрешено използване представлява нарушение.